Ръководството на библиотеката приветства с добре дошъл младия автор. Това не е първото му гостуване в железничарския град. А читателите са запознати отдавна с творчеството му.
Новият проект на Гизгинджиев се състои от две книги - „Лепири“ и „Вампирът“. Едната представя вампира по следите на сянката, а другата – между сянката и светлината. Едната е документална, другата е интерпретацията на автора и неговият усет за света на вампира. Книгите са плод на авторската мисъл след дълги години документално изследване на темата за вампирите, която изцяло се опира на българските народни песни за вампири. Авторът сподели, че онзи злокобен образ на вампирите, които виждаме по телевизията, тотално се е променил в неговите очи, под въздействието на народното творчество.
„Това е най-често задаваният въпрос към мен – защо вампирът. Има песни, в които се разказва за това как жена има любовни взаимоотношения с този демон. Всъщност вампирът е този, който се завръща, защото нещо търси, нещо му липсва. Човек , който умира, се завръща в света на живите, за да продължи любовта си със своята любима. Това е истинският вампир. Той няма остри зъби, светещи очи, не пие кръв. Има много отговори на въпроса кой е вампирът и за мен всеки е правилен. Когато започнах проекта, си зададох въпроса дали този демон не сме самите ние когато губим хора. Невъзможността да ги върнем, изпива нашите жизнени сили. Старият българин е вярвал, че смъртта не е краят, а е продължение на живота. Демонът носи ядрото на тази вяра“, разказа на своите почитатели Радослав Гизгинджиев.
Заглавието „Лепири“ всъщност означава „вампири“. Това е стара българска дума, която се използва най-вече в нашия край, с който е тясно свързан авторът. В романа има препратки към магьосничеството, вещерството, за границата между световете, за къщата. В самото начало на книгата, авторът споменава, че я посвещава на Мария и Дилян. Това са двама негови приятели, които са починали. Дилян е и авторът на снимката на корицата на „Рай“. Важен елемент в книгата е огледалото. Има вярване, че душата може да се огледа в огледалото и да си спомни своя живот. Книгата е трудна за четене в емоционален смисъл, признава Гизгинджиев.
Във „Вампирът“ са поместени фрагменти от български народни песни за отвъдното и за вампира. Говори се за баладата „Лазар и Петкана“, в която се раждат девет деца, а десетото е момиче. Когато момичето се омъжи, чумата влиза в родната й къща. Числото девет се явява като предел на живота, а в друга книга на автора има предизвикателство към читателя с „Готов ли си да преброим до девет?“.
Чрез книгите си, Гизгинджиев изказва своето послание към читателите, а то е да пълнят всяка една минута с мечти, щастие и любов. Живеем в епоха, в която всички сякаш са безсмъртни и грешат съзнателно, сякаш имат време да поправят грешките си. Вампирът казва точно това – нямаме време. В книгата много се говори за смъртта, за старостта, за живота.
В творбите на Гизгинджиев историите винаги са няколко. Всяка една търси различен образ на вампира и го вижда по различен начин. Младият автор сподели, че образите първо оживяват в самия него. Не ги обмисля предварително и не следва сюжетната линия по предварително очертан ред. В някои книги дори е рисувал градовете, в които се случва действието, за да може историята да бъде като в истинския живот. Имената на героите избира интуитивно, но в „Лепири“ са избрани тенденциозно. Например Сибила означава „магьосница“, Ана е огледално име. Огледален образ можем да видим и в самата корицата на книгата.
Символика в творчеството на Радослав Гизгинджиев можем да открием дори в кориците на всяка една от книгите. Можем да ги разделим образно на „черни“ и бели“. По думите на автора, траурните дрехи са бели на цвят. В света на старите българи, когато жената е изпращала мъжа си, тя обличала венчалните си дрехи, които преобладаващо са бели. Когато човек носи бяло когато изпраща своя покойник, означава, че казва на света „аз съм готов да го последвам“. Затова белият цвят е цветът на отвъдното. Докато черният цвят означава нашето желание да останем на този свят.
Срещата продължи с четене на интересни моменти от „Лепири“ лично от Радослав Гизгинджиев. Музиката, която звучеше като фон на представянето, е музиката, която авторът е слушал докато пише романите. За своето място на уединение, той е избрал Поморие. „Съвсем случайно открих един апартамент, който е на брега на морето. Помислих си, че е перфектното място човек да напише книга. Собственикът ми го предостави на символична цена, след като разбра, че съм писател. Реално осъществих една своя мечта, която е клиширана – да пиша книга на брега на морето“.
Библиотеката разполага с всички книги на Радослав Гизгинджиев. А новите му романи вече са на разположение на читателите.